Дух и истина
Дух и истина
Християнски образователен сайт
Християнски образователен сайт

  Начало    Библия    Коментари    Връзки    За контакти    Духовни песни  
 
Теми от Библията
Възкресението
Герои на България
Първи български преводи на Библията
Смели реформатори
Петдесятно движение
Рийс Хауелс
Съботата през вековете
Саду Сундар Синг
Живот на вяра
Да бъдем по-добри
Духовни песни
Здраве и духовен живот
Храната на греха
Вавилонизация и хранене
Духовен Вавилон
Инквизицията на ХХ век
Ватикана и фашизма
Търсене в Библията
Естир 2003
Естир 2006
За сайта
За сайта
Коментари към статиите
Посещения на сайта

Коментари към тази статия

Препоръчай тази статия на приятел

Да бъдем по-добри

Свидетелства от живота на вяра

Приятел на прокажените
Божият странник
Куцият Том и стиховете му
"Огрей, небесен фар!"
Тоз, който умря за мен
Вместо виновния
Георги Софийски


Приятел на прокажените

       На остров Молокаи живеели прокажени. От време на време там идвали свещеници, за да се молят за тях. През 1873 г. и на отец Дамян се случило да бъде там. Той дошъл при прокажените като придружител на епископа. Външността на болните - това море от страдания, телесни и душевни - поразила Дамян.
       - Там при здравите на мое място ще дойде друг, а тук тези нещастници са сами. Добро отношение не виждат, добра, утешителна дума не чуват. Аз не мога да ги оставя. Моето място вече е тук.
       И отец Дамян поискал позволение да остане при прокажените. Епископът познавал душата му и казал:
       - Тежък подвиг взимаш ти върху себе си. Самият аз никого не съм назначавал тук. Не искам никого насила да обричам в жертва, но ако сърцето ти те тегли тук, нека Господ те благослови.
       Дамян останал на острова. Болните не го посрещнали много дружелюбно. Привикнали на разпуснат живот, проповедта на отец Дамян ги дразнела. Но Дамян не падал духом. Той се стараел да подобри положението на болните: грижел се за техните жилища, за храната, за облеклото им. Построил къщици и черква, намерил изворна вода и я докарал до жилищата им. Болните скоро оценили труда на Дамян. Станали внимателни към неговите думи, оставили пиянството, дори унищожили казаните, в които варели ракия. Животът на остров Молокаи станал съвсем друг. Стотина нещастни страдалци намерили душевен покой. Тяхното сърце било сгрято от християнската любов, озарило се с чистата светлина на Христовата вяра. Някои даже благославяли своята болест:
       - Ние получихме телесна проказа, но затова станахме чисти душевно - казвали болните. - Благословен е Бог, който нарежда живота. Нека бъде Неговата свята воля във всичко .
       Доколко е било подобрено положението на болните в Молокаи може да се види от следния случай. В числото на болните на острова била и сестрата на кралицата. Кралицата посещавала сестра си. Но за известно време се случило сестрите дълго да не се виждат. А проказата силно обезобразила лицето на болната и когато се срещнали отново, кралицата заплакала.
       - Бедна сестро, колко страдаш! Колко ли ти е тежко тук!
       - Ти напразно се безпокоиш - успокоявала я болната. - Ние имаме тук човек, който ни възроди, който ни утеши и успокои. И ние тук сме щастливи и ако щеш, не по-малко от вас.
       Кралицата била покъртена от това, което чула на Молокаи. Навсякъде говорели за отец Дамян.
       - Той е чуден и свят човек. Той живее с болните. Той е техен телесен и духовен лекар, техен учител, техен съдия и градинар, а понякога и гробар.
       Взели да пишат вестниците за Дамян. Навсякъде почнали да го хвалят. Намерили се хора, които искали с нещо да му помогнат, организирали подписки, изпращали му за болните големи парични суми.
       В Лондон свещеник Чепмън се обърнал към своето паство със следната реч: "Тук, в Лондон, животът кипи. Ние като ремъците, колелата и лостовете на машината, се движим непрестанно насам - натам. Работа, служба, занаят - ние сме се предали с всичките си сили и способности, с всичката си душа. А защо е всичко това? За да си осигурим лично благополучие. Каква насмешка над чистата евангелска любов е нашият живот! Около нас е цяла бездна от страдания, нужди и пороци, а ние си вървим спокойно по пътя. Чуйте какво прави истинската християнска любов."
       По-нататък Чепмън разказал за Дамян, като поканил всички присъстващи да се присъединят, макар и отдалеч, към неговото добро и свято дело чрез доброволната си лепта. Събрали се около 20,000 лири. Пристигнали помощи и от други места. Дамян се радвал за своите болни, но бил недоволен, че са заговорили за него. Той бил извънредно скромен и служенето си не считал за подвиг.
       Интересно е описанието на неговата външност, направено от един американец, който през 1881 г. посетил остров Молокаи:
       "Когато се доближихме до черквата, вратата полека се отвори и на прага се показа млад свещеник, който ни поздрави учтиво. Расото му беше износено, ръцете му бяха почернели и загрубели от работа, но лицето му сияеше от доброта, младост и здраве. В него се четеше неизчерпаема енергия и заедно с това необикновена кротост. Неговият весел смях, неговият ласкав и радушен поздрав ни плени. Виждаше се, че този човек е способен да започне и да доведе докрай и най-трудни работи.
       Пред нас беше онзи, който се нагърби с най-трудната и благородна задача, който доброволно се присъедини към тия нещастни прокажени. Пред нас беше отец Дамян, пълен с любов и милосърдие, който - тогава още съвършено здрав - живееше сред бедните свои братя."
       Отец Дамян поканил пътниците в своето скромно жилище и им предложил да обядват с него. Той си готвел сам и имал само един слуга от жителите на острова, който не бил заразен от проказа. Тази предпазна мярка той вземал не толкова заради себе си, колкото заради своите посетители. Сам той живеел постоянно между болните и вратите на къщата му винаги били отворени за тях, така че и у дома си бил обиколен от болни.
       Изминали 10 години. Дамян бил още здрав. Но ето, че през 1884 г. по тялото му се появили подозрителни петна. Дамян разбрал, че е заразен.
       Той написал на своя епископ в столицата: "Струва ми се, че и аз се заразих от тая ужасна болест. Не мога вече да идвам в Хонолулу, защото сега и аз съм прокажен. Микробите вече се чувствуват на левия ми крак и по очите. Едната от веждите ми окапа. Мисля, че в скоро време ще бъда обезобразен. Но въпреки увереността ми, че съм заразен от проказа, чувствувам се напълно спокоен и щастлив сред моите братя. Господ добре знае кое е полезно за моето спасение и с това съзнание с увереност повтарям всеки ден: "Да бъде волята Твоя!" Молете се, прочее, за вашия болен приятел, препоръчайте мене и нещастните мои братя на всички служители на Господа Бога."
       Сега вече нищо не отделяло Дамян от неговите мили болни. Той станал напълно "техният Дамян".
       Той добре разбирал, че силите му скоро ще започват да го оставят и затова бързал да направи с получените пожертвувания нови къщи, болница и втора черква.
       Известието за болестта на Дамян силно огорчило близките му приятели. Пръснал се даже слух, че е умрял. По този повод той писал на брат си:
       "Слухът е неверен. За съжаление аз съм още жив и съзнавам своята безполезност в този свят на скърбите. При все това се старая доколкото мога да не занемарявам ежедневната си работа, защото на Бога беше угодно да предостави на моите грижи духовното състояние на прокажените изгнаници на Молокаи. Ето вече две години откакто съм избран от Божието провидение да бъда жертва на тази болест - надявам се ще бъда вечно благодарен на Бога за тази му милост. Струва ми се, че тази болест може да съкрати и направи по-прав пътя ми към Небесното отечество. Такава е моята надежда. Ето защо посрещнах тази болест като определен за мене кръст и се мъча да го нося подобно на Симона Киринееца по стъпките на Божествения учител. Моля те, мили братко, помагай ми усърдно с молитвите си, за да добия сила да понеса всичко това.
       Тук живеят петдесет сирачета, с които постоянно се занимавам в свободните си минути. Смъртта покоси много свят - с 500 души станахме по-малко, но правителството ежеседмично ни изпраща нови заболели, така че нашият брой навярно скоро ще се удвои и даже утрои. И ако всемогъщият Бог подкрепи още силите ми, ще усиля и аз моята работа за събиране в "житницата" на ония бедни души на прокажените, които се обърнаха към Бога. Молете се за всички, за нещастните наши изгнаници, дано се обърнат към Бога, защото мнозина от тях са прокажени повече душевно, отколкото телесно. Доколкото мога се старая да посявам и поливам полето, което ми е дадено от Божествения Спасител. Работа имам много, а времето лети. Сърцето ми е спокойно и радостно. Струва ми се, че съм най-щастливият проповедник на света и поради това жертвата на здравето ми, която Богу е угодно да вземе от мене, за да направи моята служба между прокажените по-плодотворна, е твърде незначителна и е полезна за мене. Смея да кажа, подобно на апостол Павел: Аз умрях и животът ми е скрит с Христа в Бога."
       Болестта страшно обезобразила лицето на Дамян. Челото му се подуло и набръчкало, веждите окапали, носът хлътнал, ушите клюмнали, а бузите му били изядени от рани. Дълго време не знаел доколко се е изменил - в Молокаи нямало огледало. Когато от Англия дошъл един известен художник и нарисувал портрета на Дамян, Той трепнал: "Какво страшно лице! Не съм предполагал, че толкова съм се изменил" - казал той.
       Скоро положението му станало по-лошо. Легнал на легло и се готвел да срещне смъртта.
       Смъртта обаче не плашела отец Дамян. Като изморен пътник той искал почивка. Нямало защо да се тревожи и за болните - явили се заместници. На 11 април 1889 г. Дамян преминал при Бога. Брат му Памфил измолил да му позволят да отиде на мястото на брата си. Сега в Молокаи има голяма и твърде уредена колония за прокажените. Тя е паметник на безграничната любов на Дамян към страдащите хора. В нея всички живеят с най-добри спомени за "приятеля на прокажените".
       
       
       Божият странник
       
       Много страни посетил навремето си старият Серапион. Нямал постоянно жилище - обикалял ту родната си египетска земя, ту град след град в далечна Гърция, ту се озовавал в околностите на Рим.
       - Остани при нас, отче! Защото е време да си отдъхнеш. Остани, твоето старо тяло отдавна се нуждае от почивка! - молили го гостоприемни стопани да им погостува няколко дни старецът, увлечени от неговите мъдри и благи думи за Христа и за християнския живот.
       - Не бива! Не мога! отговарял престарелият Серапион. Моята душа не позволява. За това и ходя, защото душата ми покой търси и не намира. Правда в хората търси душата ми, живот с любов, а тях ги няма.
       - Какво ще направиш, като ги няма? - питали го те.
       - Трябва да се разнасят. Ето, търговците разнасят своите стоки из различни страни, навсякъде показват мостри и търговията започва. Така трябва да постъпваме и с Христовото учение, и с евангелската правда - да се разнесат навсякъде, да се покажат на хората и търговията ще разцъфти.
       - Не обичат хората твърде такава покупка... - тъжно поклащали глава говорещите.
       - А откъде знаете? - настоявал Серапион. Вие сте виждали как върху зидовете на някоя кула в пукнатините на някоя скала растат храсти. Откъде са се взели? Духал в гората вятър, подхванал няколко семена, понесъл ги на своите крила и ги посял тук-там. Паднало едно на кулата, друго в пукнатината. на камъка на върха на скалата и пораснали храстите. Така трябва да се посее Христовото зърно в човешката душа.
       И Серапион взимал единственото си имущество - ръкописното Евангелие, и тръгвал по-нататък. Някога той бил богат, имал чифлици, въртял голяма търговия. Но после с течение на годините изоставил всичко.
       - Някога аз се занимавах с такива дела - говорел на тези, които го питали. - Едните мисли пречеха на другите. Мислиш за живота, а тук те питат и ти говорят за пазарните цени. Искаш да се отдадеш на Божието дело, пречат ти грижите по стопанството. Също като кораба, който е пуснал котва - иска ти се да плаваш, а котвата не позволява: или стой на едно място, или дигни котвата. Аз я вдигнах и се освободих.
       Случвало се, че някои не само не слушали стареца, но не се и спирали да разменят поне една дума с него. Тогава Серапион горко плачел. Сядал някъде по средата на площада или на кръстопътя и горещи сълзи почвали да текат по неговото старческо лице.
       - Защо плачеш, старче? - заобикаляли го хората. - Болен ли си, или някаква скръб те е налегнала?
       - Голяма скръб. На мене и на моите другари господарят повери голямо имане, а ние го изгубихме; аз не зная какво ще стане сега. Как ще се завърна при господаря си? Какво ще му кажа?
       - Къде са твоите другари?
       - Те всички се разбягаха. За съкровището на господаря не искат и да помислят.
       Народът гледал дрипите на Серапион, гледал изнемощялото му тяло и се чудел:
       - За какъв господар говориш ти? Какво имане ти е поверил той? Ти изглеждаш беден.
       - Моят господар не гледа на външността на своите слуги - отговорил Серапион. - Той и на бедния поверява такова съкровище, каквото и на царете.
       - Какво е това имане у бедния? - чудели се в тълпата.
       - Душата - казал Серапион. - Всеки от нас Господ е създал по Своя образ и подобие. Какво правим е даденото ни богатство?
       - Виждаш ли към какво сведе работата старецът? - казвали, като се замисляли някои, спирали се при нето, за да поговорят по-дълго или го канели при себе си.
       Мнозина, като минавали покрай Серапион, му дарявали пари, храна и дрехи.
       - Благодаря. Дайте на тези, които имат нужда от това, които се чувствуват зле без тях, а на мене те не са нужни. За мене това е бреме, излишен товар - отказвал се Серапион и като се увивал в своето покривало, притискайки Евангелието към гърдите си, тръгвал по-нататък.
       Веднъж даже останал и без това покривало. Дошъл с един свой ученик до Александрия. Било зима. Времето не било толкова студено, както става при нас, но все пак било хладничко. На края на града срещнал един бедняк. Той бил съвсем гол. Само на бедрата му висял един вълнен пояс.
       Серапион пратил ученика си, дал на бедняка своето покривало и препасал около бедрата си пояса на бедняка. Само с него влязъл в града. На площада го срещнал един познат и зачудено го попитал:
       - Серапионе, кой те е съблякъл?
       - Тази свята книга - показал Серапион Евангелието, което притискал към гърдите си.
       Познатият още повече се зачудил. Помислил, че Серапион не е с ума си, и се отбил настрани. Той не разбирал смисъла на думите му, че е дал своите дрехи, защото така повелява учението на Исуса Христа, изложено в Евангелието.
       Друг познат, който срещнал гол Серапион, побързал да снеме своята горна дреха и облякъл полуголия старец.
       - Да ти възвърне Бог за твоето добро дело, да те облече в нетленна дреха в своето царство! - поблагодарил Серапион на добрия човек и тръгнал към площада.
       Тук видял мрачна картина. Някакъв бедняк, глава на семейство, за дълг бил продаван в робство.
       - Христос, Син Божи, е предал Себе Си за нашите дългове - обърнал се Серапион към тълпата - а нима никой от вас няма да вземе на себе си дълга на този бедняк? В тълпата се разсмели.
       - Ти, види се, си богат? Може би ще платиш?
       Серапион приближил към заемодавеца и казал:
       - Освободи семейния човек! Вземи в робство мен вместо него!
       Заемодавецът с пренебрежение погледнал слабото тяло на Серапион и грубо му казал:
       - Ти и за храна на кучетата не ставаш - много си сух!
       Серапион замълчал и си тръгнал. Обаче сега му хрумнала нова мисъл и пак се върнал при заемодавеца.
       - Като не приемаш мене, вземи тази книга - подал той ръкописното Евангелие.
       Ръкописът бил скъп, дългът - малък, и заемодавецът се съгласил да отпусне длъжника на свобода. Освободеният с радост се хвърлил в нозете на Серапион, но той го вдигнал.
       - Трябва да благодарим на Господа, че Той ни е пратил тази голяма радост.
       Серапион се радвал не по-малко от освободения.
       Когато ученикът му го попитал:
       - Отче, къде е твоето Евангелие? Серапион отговорил:
       - Аз с него постъпих според думите му, както всякога ме учеше: "Продай си имота си и давай милостиня". То бе моето имане и аз го дадох.
       Веднъж се случило на Серапион да остане дълго на едно място. Срещнал някакъв клоун на площада в един голям град. Представителен, с умно и красиво лице, той забавлявал народа с непристойни игри. Тълпата се смеела и шумно му ръкопляскала. Той се радвал на одобрението й и се стараел повече, отколкото му позволявали силите в своите груби игри.
       Серапион дочакал до края и по пътя, когато комедиантът се връщал дома, го настигнал.
       - Доволен ли си от успеха? - попитал той клоуна.
       - Да, много. Ти видя как тълпата посрещаше и изпращаше всяка моя дума. Повече не желая.
       - Нима? - зачудил се Серапион. - Ти с толкова малко ли се задоволяваш? Ти си представителен, ум се чете в твоите очи и при все това се задоволяваш с ролята на клоун?
       - А що, старче, все някой трябва да е клоун, който и да е той.
       - Вярно. Малко ли е онова, което е нужно в живота. Само, струва ми се, че трябва да се позамислим кое е потребно и кому трябва. На малките деца е нужна бавачка, за нечистотиите - чистач. Искал бих да зная, съгласил ли се би ти да станеш бавачка или чистач?
       - Не! - засмял се клоунът. - Аз се надявам на нещо по-добро.
       - А на какво именно? Само да бъдеш клоун?
       Разговорът заинтересувал клоуна. Той повикал при себе си Серапион. Серапион влязъл в дома му и видял, че той храни цяло семейство - жена, деца - две големи дъщери. "Какво ще стане с тях?", свило се сърцето на Серапион. Той попитал клоуна:
        - Добре ли ти е тук? На мен ми харесва. Купи ме като роб. За това аз ще ти взема малко и ще ти служа вярно и честно. Ще седя много при теб.
       Клоунът се зарадвал, че ще има свой роб, за малка сума купил Серапион и той заживял в дома на клоуна. Ставал по-рано от всички, вършел цялата работа, стараел се на всички да угоди. Винаги работел засмян и весел.
       Децата обикнали стареца, привързали се към него и щом останела някоя свободна минута се събирали около него.
       - Разкажи ни нещо, дядо!
       И старецът разказвал. Много било онова, което бил видял, и всичко представял в особена светлина. Децата слушали със затаен дъх, а после, като оставали сами, дълго и дълбоко се замисляли.
       За една година те станали други. Родителите им не можели да ги познаят. Впрочем за една година много се променил и самият клоун.
       - Знаеш, старче - казал той на своя роб, - повече не ми харесва моето занятие. Срам ме е от децата. Мисля си какво би станало, ако те ме чуеха пред тълпата?
       - Да - спокойно забелязал Серапион. - Наистина е лошо, когато бащата почне да се срамува пред децата си от своето занятие!
       - Ето, аз искам да оставя своето занятие. Ще си купя земя на село и ще се заема със стопанството.
       - Бог да ти е на помощ! И ще ти помогне Бог! Клоунът така и направил. Заловил се със земеделие. Тогава Серапион донесъл парите, които получил, като се продал в робство, сложил ги на масата и казал:
       - Сега моята работа е свършена, ти намери за себе си достойно занятие и аз съм свободен, повече не съм ти нужен. Вземи обратно своите пари и ме пусни на свобода!
       Стопанинът се помъчил да го задържи.
       - Остани при нас, живей като член на нашето семейство. Ние сега ще ти служим.
       - Не, не мога! - отговорил Божият странник. - Моят път още не е свършил. Аз съм длъжен да ида още по-нататък. Ти вече влезе в пътя, а другите още се правят на клоуни в живота. Занимават се с всичко, само не и с Божието дело. Трябва и в тяхната душа да потропам с въпроса: "С какво се занимавате? Защо хабите своя живот?"
       - Вземи поне парите! Ти си ги заслужил!
       - Защо са ми? Нима е възможно да се купува душата с пари? Ти с цялото си семейство се обърна към Бога. Уместни ли са тук парите, нужна ли е награда?
       С това Серапион си тръгнал. Взел своята тояга и отново се отправил на път. Стигнал до Рим, върнал се в своята родина и в дълбока старост завършил своето странстване. На Земята от него не останало нищо, но при Бога, на Небето, занесъл със себе си голямото съкровище на своята душа. Много богатства оставил скрити в сърцето на хората.
       
       Гр. Петров
       
       
       Куцият Том и стиховете му
       
       В мизерно жилище, разположено в източната част на града, в тъмна и мрачна стая на най-горния етаж живееше едно куцо момче. То лежеше там повече от две години, познато на малцина и почти изоставено. Родителите му бяха умрели докато беше още съвсем малко, и сега баба му се грижеше за него.
       Тъй като се беше родило сакато, страданието му беше постоянен спътник. Преди смъртта на родителите си спечелваше по някоя пара, изпълнявайки разни поръчки и вършейки малки услуги, но скоро след като изгуби майка си и баща си не можеше да става вече от леглото си. Старата жена много неблагосклонно му позволи да живее в най-горната стая на къщата си. Оттам той вече не излезе.
       Майка му го беше научила да чете и пише, но нищо не му беше говорила за Исуса и за Неговата любов.
       Понякога се беше вмъквал в Божия храм само от желание да бъде на топло. Премръзнал и съвсем изморен, той почти не обръщаше внимание на онова, което се говореше. Сега, когато лежеше върху леглото си и прекарваше сам цели дни наред, в него се породи силен копнеж да научи нещо повече за Божиите неща и да има своя собствена Библия. Той знаеше, че онези хора бяха говорили от Библията и че оттам бяха получили своите знания, но не знаеше нищо повече по този въпрос.
       Един ден той събра всичката си смелост и попита баба си дали знае нещо за Бога, и откъде да се сдобие с Библия. Тя само се изсмя, като каза:
       - Никога не съм се занимавала с Библии! А теб какво ти трябват Библии?
       Това приключи въпроса за известно време, но желанието на момчето да се снабди с Библия още повече се усили.
       Веднъж по тесните, скърцащи стълби буйно се изкачи неговият единствен приятел Боб.
       Боб нахлу в стаята с голям шум, блъсна вратата след себе си и извика:
       - Ура! Ура! Приеха ме да помагам в кухнята на един параход, който ще заминава утре! Дойдох да се сбогувам с тебе!
       Бе запъхтян от изкачването по стълбите с такава бързина, та седна да си почине малко.
       - Но имам един много хубав подарък за тебе, Том - каза той, като извади нещо от джоба си, което беше огънато в мазна кафява хартия.
       Том никак не се зарадва от новината, защото щеше да загуби, поне за доста време, своя единствен приятел, който го посещаваше от време на време. Той се повдигна на лакти, за да види какво беше донесъл Боб.
       - На ти една нова сребърна пара! - каза Боб. - Но обещай, че няма да я похарчиш, освен ако искаш да купиш нещо особено.
       - О, Боб, колко си добър! Но тъкмо сега искам да купя нещо много особено!
       - Тъй ли? Какво е то?
       - Една Библия!
       - Една Библия ли? Ама че я каза! Защо ще похарчиш тази пара за Библия? Аз цели месеци трябваше да пестя стотинките, докато я събера!
       - Не ми се сърди, Боб, защото много ми трябва една Библия - каза куцото момче. - Моля те, купи ми, и то още сега, от магазина на Диксън, докато не е затворил. Баба ми няма да ми я купи, а ще похарчи парите за ракия, затова не смея да й я дам.
       - А защо ти е Библия, Том? Само учени хора разбират от Библии - отговори Боб малко троснато.
       - Може да е така, Боб, но много искам да имам Библия.
       - Добре тогава, ще ида, но никак не знам колко струват.
       - Диксън продава най-евтините за толкова пари. Видях обявата на прозореца му.
       Боб не слезе така бързо по стълбите, както беше ги изкачил, но когато се върна с една нова Библия, неговото разочарование беше изчезнало.
       - Том - рече той, - Диксън ми каза, че човек не може да купи нещо по-хубаво от една Библия. Тя била много ценна книга. Изглежда, че има нещо в нея, което трябва да знаем.
       Благодарността и радостта на Том бяха безгранични.
       - Знам това! Знам това! - извика той, като притискаше Библията до гърдите си. - Колко си добър, Боб, да спестиш тези пари за мене!
       И така, Том се снабди с Библия. Той много я ценеше и постоянно я четеше. Откри чрез нея, че е грешник и се нуждае от Спасител. Разбра, че този Спасител е Исус, прие Го за свой Спасител, уповаваше на Него, любеше Го и Го изповядваше пред хората, които случайно го посещаваха.
       Той имаше голямо желание да стори нещо за Исуса. Но какво можеше да направи? Прикован към това легло от своето страдание, му се струваше, че не може да направи нищо. Обаче любовта му към Исуса го принуждаваше да търси начин, за да Му служи. Като чакаше от Бога сила и напътствия, той си каза: "Няма да задържа само за себе си тази чудна истина." И така, той мислеше ден след ден как да послужи на своя Господ и най-после измисли какво да направи. Леглото му стоеше близо до прозореца на стаята, затова Той реши да преписва стихове от Библията и да ги пуска на улицата, за да ги четат онези, които минават оттам. Той се снабди с молив и хартия, преписваше разни стихове, след това сгъваше листчетата, надписваше на тях думите: "До минувачите. Моля, прочетете!", и като се молеше над тях, пускаше ги през прозореца на улицата, по която минаваха много хора. Той се надяваше, че по този начин някой ще чуе за Исуса и за Неговото велико спасение.
       Обикновено стиховете се отнасяха за спасение, но понякога той пишеше и такива, които Господ му даваше за личното му назидание. Това негово служение, вярно изпълнявано, продължи няколко седмици.
       Една вечер той чу тежки стъпки по стълбите. След малко един добре облечен господин влезе в стаята и седна на леглото на момчето.
       - Значи ти си момчето, което пише стихове и ги пуска от прозореца, така ли? - попита той.
       - Да - каза Том, като се усмихна. - Знаете ли някой да е прочел някой стих и това да му е помогнало?
       - Мнозина са хората, които са ги чели и са се ползвали от тях! Снощи и аз намерих един стих, като минавах, и с това Господ благослови душата ми, като ме изобличи преди всичко. Бил съм християнин много години, обаче напоследък охладнях, затова Бог чрез един от твоите стихове говори на душата ми.
       - Да, Божието слово може да направи всичко!
       - Сега дойдох, за да ти благодаря за това, което направи за душата ми.
       - Не благодарете на мене, господине, но на Исуса! Аз само написах стиха, но Той го благослови!
       - Радваш ли се, като вършиш тази работа за Господа? - попита гостенинът.
       - Няма по-голяма радост за мене! Не мисля за болката в гръбначния ми стълб поради голямата радост, която изпитвам при мисълта, че когато Го видя, ще мога да Му кажа, че веднага щом получих спасение и почувствах чудната Му любов в душата си, започнах да Му служа доколкото мога. Сигурно вие имате множество случаи да Му служите, нали? - запита Том.
       - Да, момче, но аз не съм ги използвал досега, но имам намерение да ги използвам отсега нататък. И аз имам едно момче, което е сакато и което също като теб лежи на легло. Когато го целунах вчера, преди да изляза, то ми каза: "Тате, колко щях да се радвам, ако бях извършил някаква работа за Исуса!" Тези негови думи звучаха през целия ден в ушите ми и не ми дадоха мира и днес. Тази вечер, когато минавах покрай къщата ти, един от твоите стихове падна на шапката ми. Аз го отворих и прочетох думите:
       "Трябва да върша делата на Този, който ме е пратил, докле е ден; иде нощ, когато никой не може да работи." Тези думи като че ли бяха една заповед от Небето за мен.
       Радостни сълзи течеха по лицето на Том.
       - Колко е добър Господ, господине! Колко е добър!
       - Кажи ми, момче, как можа да се снабдиш с хартия?
       - Никак не беше трудно. Аз говорих с баба си и я помолих да не ми купува чашата мляко, която ми дава всяка сутрин, а с парите да ми купува хартия. Няма да живея много, та няма значение дали пия мляко. Докторът ми каза, че не ще изтрая на студената зима, та нищо не е да се откажа от малко мляко заради Исуса. Сигурно онези, които могат да дават много за Исуса, са много радостни, господине?
       - О, момче, ти си много по-щастливо в тази мизерна стая, като правиш жертви за Исуса, отколкото хилядите други, които се наричат християни и имат време, таланти и пари, а дават малко или не дават нищо за Исуса - отговори гостенинът с въздишка.
       
       Из "Благовестител"
       
       
       "Огрей, небесен фар!"
       
       Като наближих вратата на нашата лавка онази събота вечер, една прислужница ме дръпна настрани и каза:
       - Вътре има едно момче, което се нуждае от помощ. Моля, вижте какво може да се направи.
       Пред задимената зала видях млад моряк с черни къдрави коси и полузатворени очи, застанал до един прозорец, със здраво стиснати юмруци. Приближих се до него и го потупах по рамото.
       - Как си моряче?
       - Добър вечер, господине. Гласът му беше благ и вежлив. Той ме погледна бегло и пак сведе очи надолу.
       - Няма ли да потанцувате?
       - Не, господине, благодаря.
       - Цигари?
       - Не, господине, благодаря.
       - Кафе със сандвичи?
       - Не, господине, благодаря.
       - Тогава да ви изсвиря нещо?
       - Не, господине, благодаря.
       И все така каквото и да му предлагах. Затова пък не можех да го оставя самотен и мрачен. След малко пак се опитах.
       - Англичанин ли сте?
       - От Корнуол, господине.
       Бях ходил в Корнуол на младини. Говорих за Иве, Фалмут и Пензане. Да, той ги знаеше. Посочих му прелестите на скалистия бряг, каменните замъци и интересните паметници.
       Учтиво се съгласяваше с мене, но нито с едно изречение не подтикна разговора и нито един път не отпусна обгорените си от слънцето юмруци. На няколко пъти трябваше да го оставя, за да посрещна нови посетители. Когато се завърнех при него, опитвах се да оживя разговора, но морякът все ми отговаряше с "да, господине" и "не, господине".
       Посред нощ стаите се опразниха. Затваряхме лавката за нощта.
       - Моряче - казах му аз, ти имаш някаква голяма мъка, това е съвсем ясно. Ти ми приличаш на човек, който не може да спи. Така ли е?
       - Да, господине.
       - Това е така, защото умът ти не е спокоен. Често се случва човек, като има нещо на ума си и го премахне, да му стане по-леко. Не съм любопитен, нито искам да вниквам в тайните ти, но все пак кажи ми какво ти е.
       Нито една черта от лицето му не се отпусна и той каза малко нетърпеливо:
       - Добре, ще ви кажа.
       Той въздъхна дълбоко и седна на малко сгъваемо столче. С юмруци на колената, гледащ право надолу към едно малко петно на пода, той почна да говори глухо, с беззвучен глас:
       - Отраснах в Иве. До нас живееше едно момиче на име Жана. Моите родители и нейните бяха в добри отношения. Обичахме се. Като избухна войната, станах моряк. Видял съм големи битки в Тихия океан. Един ден писах на Жана и я попитах дали е съгласна да се омъжи за мен. Тя веднага ми отговори, че с радост приема предложението ми. Взех отпуска пет дена, цялата за нас двамата. Върнах се в Корнуол. Венчавката в черквата, която редовно посещавахме, беше много мила картина. Щеше да има прием с чай в Жанината къща. И след това щяхме да отпътуваме двамата до края на отпуската. Но имах малко работа. Трябваше да ида в комендантството да се разпиша. Най-удобното време беше след венчавката. И така, отидох там и се разписах. След това си тръгнах обратно за Жанината къща. Като стигнах, нея я нямаше там.
       В тишината, която последва, можех да чуя тиктакането на ръчния си часовник. Морякът преглътна усилено и продължи със същия беззвучен тон:
       - Отначало не можех да повярвам на очите си. Имаше само една дупка в земята: къщата, а заедно с нея и Жана, и нейните домашни, и моите - не останало от тях нищо...
       Идеше ми да го прегърна, но знаех, че това не би било редно. По-добре е да не се докосваме до смъртна рана. Какво можех да кажа? Трябва да има обаче нещо, което да се каже на човек в подобно злощастие. Но не можех да измисля нищо. Ние седяхме в осветената зала в най-тъмните часове преди зазоряване и се взирахме в пода.
       - Моряче - рекох аз най-после. - Искаш ли да дойдеш с мен у дома? Стаята на нашия син е свободна. Жена ми и аз ще се радваме да дойдеш.
       - Не, господине, благодаря.
       Аз го погледнах отчаяно.
       - Ако желаеш, да идем на някое късно представление? Може би ще се разтушиш.
       - Не, господине, благодаря.
       - Ако ли пък не, колата ми е долу. Нека се поразходим и по-късно ще те оставя на парахода ти. Чистият въздух може да ти докара сън.
       - Не, господине, благодаря.
       Какво още ми оставаше? Само вярата ми, едничкото нещо, което старателно бях избягвал цяла вечер от страх да не бъде отхвърлено. Често се срамуваме от най-добрите си дарования.
       - Някога бил ли си свързан с църквата?
       - Да, господине, пеех в хора като малко момче.
       - Помниш ли някои песни?
       - Повечето от тях, господине.
       - Коя ти беше най-любима?
       - Мисля, че беше "Огрей, небесен фар".
       - Можеш ли да я изпееш сега?
       Той все още гледаше надолу към пода и не измени положението си, когато почна да пее.
       "Огрей, небесен фар, дари ми зрак, води ме ти..."
       По-силен и по-дълбок ставаше гласът му, обладан от нова сила и чувство, което можеше да се изрази само с музика.
       "Далеч се скитам аз всред нощен мрак. Огрей ме ти!"
       С широко разтворени очи, сега като че ли гледаше оттатък боядисаните стени на лавката, отвъд пространството и времето, в галерията на хора на Корнуолската черква. Като свърши песента, Той се обърна към мене и ме попита:
       - Знаете ли песента "С нас остани"?
       - Ще я изпеем заедно.
       Чуден дует! Моят треперлив глас и неговият младежки звучен глас, издигнат в хвала и вяра:
       "Кога престанат други помощи,
       Верни помощниче, с нас остани!"
       Часовете минаваха. Не усещахме как минават, пеейки песен след песен тия славни мелодии и слова, пълни с утеха и радост. Долу на улицата се разсъмваше. Погледнах моряка. Очите му светеха.
       - Мислиш ли, че ще можеш да спиш сега?
       - Да, господине, благодаря. Хванати под ръка, ние излязохме навън в новия ден.
       
       Из "Нашата надежда"
       
       
       Тоз, който умря за мен
       
       Преди години имах силно желание да отида мисионерка в някоя чужда страна, но на всяка стъпка срещах препятствия, които не ми позволяваха да осъществя желанието си. Годините бързо минаваха, докато най-после реших да отида да живея в Калифорния, на тихоокеанския бряг. Суров беше животът в тая рудничарска страна, където със семейството си се установих да живея.
       Веднъж чух да разказват за един работник, болен от туберкулоза, който живеел в усамотена къща вън от града.
       - Той е толкова зъл - ми казваха, - че никой не може да стои при него, та и другарите му само веднъж на ден му носят храна, поставят я наблизо, за да може да я вземе, и си отиват. Някой ден ще го намерят мъртъв - колкото по-скоро, толкоз по-добре. Навярно той никога не е имал близки.
       Три дни наред тая тъжна история ме преследваше и аз сторих всичко възможно, за да намеря някой да ме заведе при него. Всички обаче равнодушно отказваха. Най-после ми хрумна мисълта: "Защо да не отида сама? Ето мисионерска работа! Нали търсех такава?"
       Когато най-после реших да отида, бързо изкачих хълма, зад който се намираше малка къщица, състояща се само от една стая. Вратата беше отворена и в единия ъгъл се виждаше легло от слама и няколко вехти одеяла. Там лежеше умиращият. Грехът бе оставил страшни белези по лицето му и ако не знаех, че не може да се движи, бих избягала. Щом съгледа сянката ми върху пода, той повдигна глава и ме посрещна с ужасно проклятие. Като пристъпих още няколко крачки, други проклятия последваха.
       - Не говорете така, приятелю - казах аз.
       - Не съм ви никакъв приятел, аз нямам приятели! - извика той.
       - Но аз съм...
       - Вие не сте ми приятелка. Никога не съм имал приятели, нито пък ми трябват - изсъска той и нови проклятия се изсипаха върху мен.
       Аз оставих на леглото му плодовете, които му бях донесла, и като отстъпих няколко крачки назад, застанах на прага и го запитах помни ли майка си. Така, мислех си аз, може би ще се засегна някоя нежна струна в душата му. Но в отговор той я прокле. Запитах го имал ли е жена, но той и нея прокле. Заговорих за Бога, но и Него прокле. Опитах се да заговоря за Исуса и смъртта Му за нас, но той ме пресече с проклятия и каза:
       - Всичко това е лъжа: никой никога не е умирал за другите.
       Отидох си натъжена и обезкуражена. "Знаех, че ще е безполезно" - си казах аз. На другия ден пак отидох. Две седмици наред непрекъснато ходех всеки ден, но той не прояви никаква любезност, нито признателност. В края на втората седмица реших да не ходя вече. Същата вечер, като приспивах малките си момченца, не споменах болния в молитвата си както обикновено. Малкият Чарли забеляза това и ме подсети:
       - Мамо, ти не се помоли за лошия човек.
       - Не - казах аз с въздишка.
       - Отказа ли се вече от него, мамо?
       - Да, тъй ми се струва.
       - Ами Бог отказал ли се е от него, мамо?
       Не можах да заспя цяла нощ. "Тоя човек умира тъй озлобен към света и никой не иска да знае" - си мислех аз. Оттеглих се сама да се помоля, но щом коленете ми допряха пода, силно изобличение ме обзе и аз почувствах колко малко значение имаха молитвите ми. Нямах вяра, нямах онова силно желание и воля, които движат планини, само някакво съжаление ме подтикваше. Какъв срам за мисионерското ми усърдие! Аз паднах на лице и извиках:
       - О, Исусе, дай ми поне отчасти да видя колко струва човешката душа!
       Стоях коленичила, докато Голгота за мен стана реалност, същност. Не бих могла да опиша тия часове. През тази нощ разбрах, че човешката душа трябва да се потърси. Видях Господа както никога по-рано.
       Като се върнах в столовата, мъжът ми каза.:
       - Е, какво стана с твоя болник?
       - Той ще бъде спасен - отговорих аз.
       - А как? - запита той.
       - Господ ще го спаси. Как - не зная, но Той ще го спаси - отговорих аз.
       На следващата заран научих още един урок по християнска работа. Въобще друг път аз си свършвах работата заран, а след обяд се обличах, слагах си ръкавиците и щом се позахлади и засенчи, превалях малкия хълм за удоволствие и разходка. Тоя ден обаче, щом момчетата ми отидоха на училище, оставих работата си и без да чакам сянка и прохлада, бързо се упътих към баира. Отивах не да видя болник, а да спечеля една душа. Бързах. Човекът щеше да умре.
       Като вървях, една съседка излезе от дома си и ми каза:
       - Иска ми се и аз да дойда с вас.
       Нямах желание да я взема, но сметнах, че така е по-добре. Божиите планове бяха много по-добри от моите. Малкото й момиченце дойде също с нас и когато стигнахме колибата на болния, съседката ми каза:
       - Аз ще ви почакам тук. Няма да се бавите, нали?
       Болният ме посрещна както обикновено с клетви, но този път не ме заболя както преди. Докато изливах легена с вода и сменях кърпата за лице, нещо, което всеки ден вършех и за което той никога не бе ми благодарил, веселият смях на момиченцето огласи хълма.
       - Какво е това? - попита болният.
       - Едно момиченце ме чака вън.
       - Ако обичате, повикайте я - каза той с тон, по-различен от всеки друг път.
       Аз застанах на вратата и извиках малката, която щом погледна вътре, се отдръпна и каза:
       - Страх ме е.
       Аз я улових нежно за ръка и казах:
       - Горкият човек е болен и не може да стане, а иска да те види.
       Тя беше същински ангел - с благи сини очи, златни къдрици и сияйно лице. В ръката си държеше букет от полски цветя, които беше набрала в полето. Като се наведе към болния, тя каза:
       - Жал ми е за тебе, заповядай тези цветя. Той сложи костеливата си ръка върху цветята, върху нейната малка розова ръка и едри сълзи се зарониха по страните му.
       - И аз си имах някога малко момиченце, но то умря. Казваше се Лили. Тя ме обичаше. Никой друг не ме е обичал. Аз щях да бъда друг, ако тя беше жива. Откакто тя умря, аз намразих всички.
       Сега вече улових ключа за неговото сърце и изведнъж заговорих:
       - Когато ви питах за майка ви и за жена ви, вие ги проклехте. Те сигурно не са били добри към вас, защото никой не би проклел добрата си майка.
       - Добри? Вие не знаете какви бяха те. Такива жени вие надали сте виждали!
       - Е, добре, ако момиченцето ви бе живяло и пораснало между тях, и то би заприличало на тях. Вие не бихте искали да стане така, нали?
       Изглежда, че той никога не бе мислил върху това, та втренчено ме загледа, след което с болка извика:
       - О, Господи, не! По-скоро бих я убил. По-добре, че умря.
       Протегнах ръка, хванах клетника и казах:
       - Благият Бог не е искал тя да бъде като тях, и затова я е взел при Себе Си, за да я предаде на грижата на ангелите. Той я пази за вас. Сега тя ви чака. Не искате ли да я видите пак?
       - Хиляди мъки бих претърпял само да можех да я видя пак, да можех да видя пак малката си Лили!
       Тоя момент ми представи щастливия случай да разкажа старата, блажена повест. Чувствах се тъй близо до Голгота. Докато говорех, лицето на болния бледнееше, той се мяташе като в агония, задушаваше се, поемаше тежко дъх и най-сетне стисна ръцете ми и каза:
       - Какво разправяхте вие, нещо за говорене с някого, когото не виждаме?
       - Да - отвърнах аз с молитва. - Аз Му казвам всичко, каквото искам.
       - Кажете Му сега, кажете Му, че искам да видя момиченцето си пак, кажете Му всичко, кажете Му както искате!...
       Аз хванах детските ръчички и ги поставих върху треперещите ръце на болния. Тогава коленичих заедно с детето и му казах да се помоли за тоя баща, който е изгубил малката си Лили. И детето се помоли така:
       - Мили Исусе, тоя човек е болен... и е изгубил малкото си момиченце, и му е мъчно за него. И на мене ми е мъчно за него. Помогни му и му кажи къде да намери момиченцето си. Моля Ти се, направи това. Амин.
       Небето като че ли се отвори над нас. Пред нас като че стоеше Исус с прободени ръце и нозе.
       Детето се изплъзна и се отправи към вратата, но болният повтаряше:
       - Кажи Му още, кажи Му повече, кажи Му всичко. Но ти не знаеш...
       И той изля всичката си душа пред нас в такава изповед, която аз едва бих понесла, ако не бях подкрепена от Този, с Когото бях отишла.
       Дните минаваха. Болният здраво се държеше за Могъщата Спасителна ръка, за "Тоз, Който умря за мен". Той живя още няколко седмици. Бог искаше като че ли да подчертае промяната. Един ден, като му разправях за едно събрание, той каза:
       - Бих искал поне веднъж да ида на събрание. Никога не съм посещавал такива неща.
       Реших да уредя едно събрание в неговата стая.
       Много от работниците рудокопачи изкачиха хълма и изпълниха стаята му.
       - Сега, момчета, - каза той, - коленичете всички и нека Доди разкаже за "Тоз, Който умря за мен".
       Бях свикнала да мисля, че жена не бива да говори на събрание, но тук ми се виждаше естествено да заговоря и аз се опитах да разкажа простата повест за кръста. След малко той каза:
       - Момчета, не можете да си представите какво чувствам, иначе бихте заплакали. Вдигнете ме, момчета, искам да кажа нещо.
       Повдигнаха го и като кашляше и тежко дишаше, той каза следното:
       - Момчета, вие знаете как водата тече в шлюзовете и отвлича всички нечистотии, а златото остава на дъното. Кръвта на Този, за Когото тя разказа, мина сякаш през душата ми точно така. Кръвта отвлече всичко, почти всичко и ми остави надеждата да видя пак малката си Лили и Този, Който умря за мен. Момчета, не можете ли да Го обикнете и вие?
       След няколко дни погледът му се измени. Краят наближаваше. Когато си отивах, аз му казах:
       - Какво да кажа тази вечер, Жак?
       - Само лека нощ - отвърна той.
       - А какво ще ми кажеш, като пак се видим?
       - Добро утро, горе там.
       На следващата заран вратата беше затворена и като влязох, намерих двама от работниците, седнали мълчаливо до една широка дъска, поставена на два стола. Те откриха покривалото и аз погледнах лицето, чието изражение бе смекчено, приело Божи образ.
       - Само да бяхте видели, когато издъхваше! - казаха те.
       - Разкажете ми!
       - Към полунощ изведнъж лицето му се озари, оживи се и той усмихнато каза: "Отивам, момчета. Кажете й, че отивам при Лили. Кажете й, че отивам при Този, Който умря за мен" - и издъхна.
       Коленичих, сложих ръка върху студените му ръце, които някога са били опетнени с човешка кръв, и се молих в себе си да мога да разбирам все повече и повече стойността на човешката душа и по-дълбоко да схвана Христовото състрадание, изразено с думите: "Бог не благоволява в смъртта на нечестивия."
       
       Из "Духовна обнова"
       
       
       Вместо виновния
       
       В едно училище, в което учели повече от сто момчета, съществувал твърде интересен обичай за превъзпитаване на лошите и провинилите се. След като присъдели наказанието на някой провинил се, директорът на училището, който председателствал "съдебните заседания", питал събраните ученици:
       - Иска ли някой да поеме наказанието, та виновникът да се остави свободен?
       И почти винаги се намирало някое момче да приеме наказанието вместо провинилия се. Но в такъв случай виновникът се задължавал да носи на изтърпяващия наказанието хляб и вода, докато изтече срокът на наказанието. В резултат на това и най-коравосърдечните злодейчета се смирявали, изпълвали се с милост, покайвали се за греха си, като гледали как друг доброволно страда вместо самите тях.
       Веднъж в училището било извършено тежко престъпление.
       Едно момче с див характер и необуздано поведение, изпъждано многократно от различни училища в Париж, което вероятно щяло да стане изверг в обществото, било прието в това училище. Отначало взаимоотношенията с новите другари и разнообразието от приятни занятия малко смекчили и облагородили грубия му характер. Но най-после неговата лошотия се проявила. Веднъж момчето силно се раздразнило, извадило ножа си и проболо друго момче в гърдите. Раната била ужасна, но не смъртоносна за щастие. Когато раненият бил откаран в болницата, момчетата от училището се събрали да решат какво да правят с виновника. Искали да го изгонят от училището. Но директорът не се съгласил и казал, че така момчето ще се отчае и още повече ще се ожесточи. Тогава решили да го затворят за дълго време. Както обикновено директорът попитал:
       - Има ли някой, който би заменил злосторника в изтърпяването на наказанието?
       Но доброволци нямало. Виновникът бил отведен в "затвора".
       След няколко дни директорът пак попитал:
       - Няма ли желаещ да заеме мястото на този нещастник?
       След дълга пауза се чул развълнуван глас:
       - Аз ще го заема.
       Всички ученици с любопитство се огледали да видят кой е този смелчага. Те останали смаяни, когато разбрали, че това е самото пострадало момче, което едва се било надигнало от леглото. Останало почти без сили, момчето заело мястото на своя неприятел. В началото каменното сякаш сърце на виновника като че ли не изпитвало никакви чувства от необикновената добрина, която му се оказвала. Но след като носил храна и вода на заместника си известно време и като виждал, че момчето било все още бледо и отпаднало от раната си, че страдало заради него далеч от светлината, от свободата, от игрите с приятелите, злосторникът постепенно започнал да изпитва угризение на съвестта. През първите няколко дни той се опитвал да прикрива тази промяна в себе си, като се показвал безгрижен и безсърдечен. Но най-после не могъл повече да устои на вътрешното си разкаяние, хвърлил се в краката на директора и с горчиви сълзи изповядал греха си. Така пречистен, предишният злосторник се почувствал нов човек.
       
       
       Георги Софийски
       
       Георги се родил в македонския град Кратово, който се намира на 50 километра от град Щип. Родителите му, благочестиви люде, го дали шестгодишен да се учи. Той показал голям успех в науката. По-късно започнал да се учи на златарски занаят, но баща му умрял и той рано останал сираче. Твърде красив и строен, Георги се побоял да остане в родния си град, да не би турците насила да го вземат в двореца на султана, което често правели с красивите българчета. Затова заминал за град София. Като се установил в дома на благочестивия и просветен свещеник Петър, той разширил своите познания за вярата и затвърдил любовта си към християнското благочестие. Скоро неговите качества направили впечатление на турците и те решили да привлекат към своята вяра този красив момък. За целта избрали най-ловкия от своите учени да разговаря с Георги.
       Лукавият турски законник дошъл при Георги, който бил златар, под предлог, че иска да направи някаква поръчка. Като му обяснил какво иска да му се изработи от среброто, което донесъл, и му определил голямо възнаграждение за работата, турският учител похвалил изкуството и дарбите на майстора, а след това му казал:
       - Ако ти, момко, приемеш нашата вяра, би се оженил за дъщерята на градския ага, биха те обсипали с почести и би станал първият човек в града.
       - Ами трайна ли е земната слава? - попитал Георги, като му благодарил за доброжелателството.
       - Разбира се, че не всичко земно е трайно, но Мохамед е обещал райски наслади на тези, които изпълняват неговите заповеди - отговорил законникът.
       - А в какво се състоят неговите заповеди? - запитал Георги.
       - В добрата вяра и в телесната чистота, а чистотата изисква умивания и молитви - отговорил законникът.
       - Ами ако човек живее блудно и се предава ненаситно на плътски удоволствия, ще го приемат ли в рая? - запитал Георги.
       Последователят на Мохамеда бил принуден да признае, че без сърдечно поправяне людете ще попаднат не в рая, а в мястото на мъчения.
       - При все това - продължил Георги - вашите властници, съдии и началници се предават на нечисти работи и умират, без да мислят да се отказват от мръсния си живот. Не подлежат ли те според твоите думи на вечно мъчение?
       - Бог прощава греховете заради извършена милостиня - казал законникът. - Погледни, колко наши султани и паши съграждат джамии, мостове, чешми, страноприемници!
       - Жертвата на нечистото сърце не е угодна на Бога - казал Георги. - Какви ли не великолепни здания са построени от езически царе! Какви ли не велики дела са извършени! Ала няма да кажеш, че тия езичници са в рая. А благодарение на жертвата на Сина Божи и благодатта на Светия Дух много царе, свещеници, миряни и войници са в числото на светиите. Нали е така?
       Законникът млъкнал и си отишъл. В душата му закипяла злоба. Той чувствал, че момъкът, когото се надявал лесно да увлече, е взел надмощие над него, бележития законник. Видял, че такъв защитник на християнството не само е в състояние да удържи готовите да приемат мохамеданство, но и да отвлече стотици от Мохамед към Христа. Той съобщил на законниците разговора си с Георги и прибавил:
       - Ако не си разчистим сметката с него, лошо ще е за нашата вяра.
       След това отишъл при кадията с донос, че Георги хули Мохамедовата вяра.
       - Ако го оставим да си бъде християнин - казал той на кадията, - вярата му ще се шири за сметка на нашата. Това е един опасен човек.
       Кадията заповядал да доведат без насилие Георги при него. Поръчал да му кажат, че иска да направи поръчки при него. Георги разбрал за какво го викат, но не престанал да свидетелствува за Христовата истина. Кадията останал поразен от красотата и стройната фигура на младежа. След като му направил поръчки, той му обяснил, че Мохамедовите райски блаженства заслужават Георги да стане мохамеданин. Георги вътрешно се помолил на Господ Исус да го просвети и да му даде сила. След това смело запитал с какво могат да му докажат, че Мохамед и усърдните почитатели на Корана се ползуват от блаженството.
       - Нали ни се покориха земни царства? - отговорил кадията. - Нали ни плащат данък народите? Да не ни обичаше Бог, не щеше да издигне царството ни.
       - И преди Мохамед - възразил Георги - са покорявали с меч царства. Значи ли това, че всички ония победители, макар и езичници, са угодни на Бога? Земното щастие не е мярка за вечността, а на мнозина се казва: " Ти си получил блага приживе, там ще имаш друга съдба."
       - Нашият законодател Мохамед - казал съдията - е беседвал с Бога и от Него е приел закона.
       - Чрез нищо Мохамед не е доказал, че е бил във връзка с Бога - нито чрез чудеса, нито чрез пророчества - възразил Георги. - И вие знаете, че когато Моисей е получил закона от Бога, Синайската планина се тресяла от гърмове и светкавици. Там целият народ видял и разбрал, че Моисей е пратеник Божи и ще предаде на еврейския народ не свои измислици. А какво подобно нещо ще намерите в живота на Мохамеда? За себе си той говорил и това, и онова - достатъчно ли е това, за да има човек доверие към него? А какъв е неговият закон? Той е дал лека вяра, твърде приятна за човешките страсти. Тя се нрави не със святото си съдържание, а с това, че дава воля на животинските влечения. За Бога, може ли човек със здрав ум да вярва, че такава нечистота е пратена от Небето?
       Като слушали неотразимите изобличения, турците загубили контрол над себе си и започнали да викат: "Смърт на нечестивеца! Той позори нашата вяра!"
       Съдията заповядал да вържат Георги и да го отведат в затвора.
       Един свещеник помолил стражарите да му предадат Георги с поръчителство.
       - Ако обичаш - казали му те, - убеди го да приеме мохамеданството и тогава ще бъде освободен.
       Свещеникът се обърнал към тъмничния надзирател с молба да освободи Георги за малко. Когато Георги дошъл в къщата на свещеника и двамата останали насаме, свещеникът прегърнал младежа и като го целунал, му казал:
       - Ти, Георги, днес прослави Господа както първомъченик Стефан. Бъди тогава твърд и занапред. Мъчениците се славят по света, а каква ли слава ги очаква във всемирния съд!
       - Боя се дали ще изтърпя огъня - отговорил кротко Георги.
       - Ала помисли - казал му свещеникът, - че адовият огън е по-страшен. Какво е временното страдание пред вечността? Целият ни земен живот е миг пред вечността.
       Георги помолил свещеника, ако е възможно, да го откупи.
       - Иска ми се - казал той - да се потрудя още на Земята за Господа.
       Свещеникът обещал да направи всичко възможно и изпроводил Георги.
       На другия ден турците чрез закани и хули заставяли Георги да се отрече от Христа, но той останал непреклонен. Хвърлили го в затвора окован във вериги. Свещеникът тайно ходил при кадията и му обещал голяма сума за освобождаването на Георги.
       След една седмица Георги отново бил пред съда. Кадията, посочвайки сина си, казал, че ще обича Георги като син и ще го направи свой наследник, ако момъкът изпълни желанието му. Георги смело отговорил:
       - Ако така много ме обичаш, остави ме да си бъда християнин. На мен не са ми нужни ни богатство, ни известност.
       - Не искам от тебе - казал му кадията - да се отречеш от Христа. И аз уважавам Христа като пророк, който ще съди хората, но ние уважаваме и Мохамед, понеже на него Бог е връчил ключовете от рая.
       - Благодаря на Бога - отговорил Георги, - че ти признаваш Христос за пратеник Божи, който ще съди Вселената справедливо, но Мохамед с нищо не е доказал, че е пратеник Божи. Пророците не са предсказали за него. Рай ли е неговият чувствен рай? Басните, с които е пълен Коранът, показват, че не е мъдро да му се доверяваме.
       Турците взели да скърцат със зъби. Съдията едвам ги удържал от насилия.
       - Изгори го - крещели те. - Той обруга Мохамед, султана и всички правоверни.
       - Оправдавай се. Чуваш в какво т6 обвиняват - се обърнал съдията към Георги.
       Момъкът отговорил, че не е хулил Божиите създания, а само е посочил истината. А за истината е готов да умре.
       - Хула ли е това? - попитал съдията присъствуващите.
       - Ние чухме хулите му преди това - отговорили те. - Ако го пуснеш, ще се оплачем на султана.
       - Грехът да бъде на душите ви. Правете каквото искате - прозвучал гласът на съдията.
       Разярените турци се нахвърлили върху смелия младеж - едни го заплювали и ругаели, а други го блъскали и биели. Един глашатай започнал да вика:
       - Правоверни, донесете дърва, за да изгорим този, който похули нашия закон!
       Когато мъченикът минавал покрай църквата "Света София", свещеникът Петър се приближил и му казал:
       - Още малко ще страдаш Георги, потърпи.
       - Помоли се, отче, да ме подкрепи Господ - му отговорил Георги.
       Войниците прогонили свещеника, но той организирал множество християни да се молят за Георги.
       На площада била приготвена голяма клада. Още веднъж чрез добро и закани заставяли Георги да се отрече от Христа.
       - Неведнъж вече ви заявих - казал момъкът, - че няма да се отрека от вярата си.
       Съблекли го и го оставили по риза. Запалили кладата и го хвърлили върху нея. Когато тялото му взело да се зачервява, извадили го от огъня и го запитали не му ли е горещо.
       - Не, нищо не чувствам - отговорил им мъченикът.
       С гняв и хули те пак го хвърлили в огъня. След малко прозвучал високият му глас:
       - Господи, Исусе Христе! В Твоите ръце предавам душата си.
       Така Георги преминал при Господа на 18-годишна възраст - през 1545 г.
       
       По Хр. Попов
       
       
       От сборника "За да бъдем по-добри", София, 1992
       
       
       
       
       

Коментари към тази статия

Препоръчай тази статия на приятел